Автор работы: Пользователь скрыл имя, 13 Марта 2013 в 22:49, доклад
Проблемът за «насочеността» на историята не предизвиква трудност при разбирането му – много философи са го разработвали, а и продължават да разработват от къде и на къде се движи обществото. Проблемът за «смисълът на историята» е по-сложен, доколкото смисълът на историята може да се разбира и като цел на историята. Съществуват различни подходи даващи интерпретацията си по този въпрос.
Проблемът за «насочеността» на историята не предизвиква трудност при разбирането му – много философи са го разработвали, а и продължават да разработват от къде и на къде се движи обществото. Проблемът за «смисълът на историята» е по-сложен, доколкото смисълът на историята може да се разбира и като цел на историята. Съществуват различни подходи даващи интерпретацията си по този въпрос.
Преди да премина към анализ на съжеднието за смисъла на историята е необходимо да се изясни самото понятие смисъл. Очевидно, че думата «смисъл» е многозначителна, при което някои от нейните значения не са напълно ясни. Две от най-употребяваните значения на «смисъл» може да наречем лингвистичен и телеологичен. В лингвистичното си значение сисълът – това е съдържанието, което е зад езиковия израз В теологичното си значение, смисъл – това е характеристика на тази дейност, която служи за постигане на поставена цел. Смисъл има всяко действие, способстващо придвижването към поставената цел, и е лишено от смисъл действие, което не води към тази цел, и още повече – пречи за достигането й. Целта може да се осъзнава от субекта на дейност (индивида или групата), но може и да остава неосъзната от тях.
Телеологичният смисъл предполага замисъл или цел. Разсъжденията за смисъла на някоя дейност винаги трябва да съдържа пряко или косвено указание към тези цел, която преследва дадена дейност и без която последната би се оказала пуста или лишена от смисъл.
Когато се говори за «смисъл на историята» се има предвид телеологичното значение на думата «смисъл», тази цел, която стои пред човечеството и която то е сподосбно да достигне благодарение на своята постепенна еволюция. При това не се предполага, че смисълът на историята е известен на човечеството или на конкретното общество.
Историята има смисъл само ако тя има цел. Ако целта липсва, еволюцията на човечеството е лишена от смисъл. Целта не само на историята, но и на всяка дейност представлява сама по себе си една от разновидностите на ценностите. Затова може да се каже, че смисълът на историята означава насочеността й към някакви ценности.
Във философията ценностите обикновено се разделят на вътрешни и външни. Вътрешно ценно се явава ценното само за себе си, външната ценност притежава това, което е способно да бъде средство за достигане на някакаква вътрешна ценност. Вътрешните ценности понякога се наричат абсолютни, външните – относителни или инструментални. Напр., удоволствието е поцитивно ценно само по себе си, болката и страданията са негативно ценни сами по себе си. Парите представляват ценност не сами за себе си, а само в качеството си на универсално средство за получаване на някакакви вътрешно ценни вещи. Разделянето на ценностите на вътрешни и външни е относително и зависи от контекста. Например, истината е ценна сама по себе си, но заедно с това тя може да се окаже и средство за достигане на други ценности.
Деленето на ценностите на вътрешни и външни е принципно важно при обсъждането на проблемът за смисъла на историята. Друго важно за тази тема – на деленето на ценностите (тези цели, които стоят пред човешката история) е тяхното делене на обективни и субективни. Обективните ценности се достигат независимо от плановете или намерението на човека, неговата дейност или бездействие, те се реализират не благодарение на човека, а по силата на независимият от него ход на нещата. Субективните ценности – това са събитията или ситуациите, настъпването на което даден човек желае, заради които той активно действа и които може изобщо да не се реализират ако той не прояви достатъчно настойчивост. Обективните ценности може да се нарекат предопределени, субективните – непредопределени. Например, топлото лято с обилни дъждове е обективна позитивна ценност за градинаря; добре работещата през целият сезон система за оросяване – субективна за него ценност.
В античната философия най-
В античността се появява и друга трактовка на историческият процес, основите на която е поставил Хераклит. Неговата идея за «пулсация» на историята като вечен огън – ту загасващ, ту разгоряващ се с нова сила, фактически става исторически първата от т.нар. «теория за кръговрата. Автори на тази теория са били Аристотел, Д. Вико, Н. Я. Данилевский, О. Шпленглер и др.
Трета група представляват теориите, разглеждащи историята като постъпателно развитие, преход от общества на по-нисши към по-съвършенни форми на живот (И. Кант, Хегел, К. Маркс и др.)
Болшинството философи бележат началото на философията на историята с Аврелий Августин. Той се е стремил да покаже единството на световно-историческия процес, определяй началото на историята с появяването на Христос. По такъв начин, историята на човечеството – това е «сътворено» битие, краят на което е Страшният съд.
Да се отдели човешката история от божествената такава, земната от небесната, се е опитал да направи италиянският мислител Д. Вико. Той свързва смисълът на историята с естествената необходимост, т.е. с постоянно повтарящ се ред от причини и следствия. Всички народи преминават единен път, включващ три епохи: божествена, героична, човечна, които съвпадат с деството, юношеството и зрелостта на човечеството. (Д. Вико е смятал, че такива етапи в своето развитие преминават културата, езика и всичко, което е свързано с жизнената дейност на нчовека и човечеството). Преминавайки необходимият кръг, страните и народите започват нов – всичките по-горе споменати епохи. При това Д. Вико не е отричал ролята на божественото провидение, което обуздава човешките страсти.
През ХVІІІ в се появява понятието «философия на историята», благодарение на Волтер. Смисълът на историята се е свързвал с прогреса на човешкия разум, а историята на човечеството, по такъв начин се представя като движение по стъпалата на този прогрес. Например, френският философ Кондоре обосновава гледната точка, че прогреса на обществото се състои в движение от истината към щастието.
Фундаменталното обосноваване на принципа на историцизма, появил се още при Хердер, принадлежи на Хегел. Историцизма на Хегел включва в себе си два основополагащи принципа:
Принципа на историцизма е бил приет и от марксистката философия.
Представители на много философски школи частично или напълно отричат принципа на историцизма. Такъв е Р. Попер, който отрича обективните закони на историческия процес, а и затова – възможността за социално прогнозиране. Той привежда следните аргументи:
Антиисторицизма на Попер отрича историческият прогрес. Прогреса – това е движение към някакви определени цели, целите съществуват само за човека, за историята те просто не са възможни. Затова Попер смята, че да прогресира може само човек, защитавайки, например, демократичните институти, от които зависи свободата.
По такъв начин, приетата в нашата философска литература гледна точка за постъпателното, възходящо развитие на исторята, преход от общество от нисши към по-висши, съвършенни форми на живот, не е единствената в историята на философската мисъл. Тя представлява и позицията на И. Кант, Хегел, К. Маркс и се отнася към ХVІІІ – ХІХ в. Като основен критерий на прогреса те считат равнището на производителните сили на обществото. При Маркс прогресът – това е ръста на производителните сили на обществото и смяна на обществено-икономическите формации.
През втората половина на ХХ век се откри, че неконтролираното развитие на производителните сили неизбежно ще предизвика глобална екологична катастрофо и затова днес много учени са разочаровани от прогреса. Пръв в ХХ век М. Хайдехтер поставя въпроса за зловещия феномен на техниката. За това са говорили и писали учениците на З. Фройд, психолога и философа Е. Фром, представителите на Римския клуб Дж. Форестър и Д. Медоуз и много други.
Как отговарят съвременниците ни на въпроса: в името на какво се извършва историческият процес?
През първата половина на ХХ век се появяват много от идеите на екзистенциализма, субективно-идеалистично направление във философията. Негови представители са Ж. П. Сартър, А. Камю, Ф. Кафка и др. Този подход се стреми да свърже смисълът на историята с целта и смисъла на съществуването на човека. Напр. К. Ясперс у вижда в свободата, която се проявява с свободната реализация на духовните сили на човека.
Голяма част от съвременните философи смята, че в историческият процес няма и не може да има цел. Цел си поставя обществото като цяло и отделният човек. В съотвествие с тази цел, те определят, че историята няма смисъл.