Анализ на бизнес стратегията на Wal-Mart

А после, когато синдикатите преминат в контранападение, когато еколозите  се пробудят, когато клиентите най-сетне пресметнат това, което “най-ниските цени” им отнемат, когато артистите забравят за миг да се продадат, за да се присъединят към народното движение, когато гражданите започнат да възпрепятстват настаняването на нови бетонни бункери на тяхната територия (вж. статията на Оливие Естев), пак става дума за Уол-Март, който този път събира бивши “комуникатори” от Белия дом, демократи или републиканци, и им вменява да изчистят образа на предприятието, да атакуват медиите [2]. Те ще кажат: занапред Уол-Март ще бъде “етичен”; той се стреми единствено към създаването на нови работни места - зле заплатени, естествено, но по-добре малко, отколкото нищо, а клиентите толкова обичат ниските цени... Ще добавят още, че упоритото преследване на рентабилността позволява да се подобри националната производителност. И че отсега нататък предприятието ще пази околната среда, както е помогнало на жертвите на урагана Катрина. Експлоатация, комуникация - модел, отново... Всъщност, какво толкова има за чудене? Не се става най-крупното световно предприятие ей така, по чиста случайност, само защото преди четирийсет години основателят Сам Уолтън (починал през април 1992 г., броени дни след получаване от ръцете на бившия президент Джордж Хърбърт Буш на едно от най-престижните американски отличия) получил просветление и се захванал да продава дини на тротоара пред магазина, и едновременно с това да подарява на децата на клиентите си безплатни разходки на магаренце из паркинга [3].

Да се възползваш от свободната търговия

Първият Уол-Март отваря врати през 1962 г. в Роджърс, Арканзас, в изоставена селскостопанска зона. Девет години по-късно предприятието е разширило  сферата си на дейност до пет щата. Първите обслужвани от него пазари, които са доста отдалечени помежду си, не са известни на големите дистрибутори - Уол-Март установява монопол над тях преди по-нататъшното си разширяване. Предприятието предпочита периферията на градските центрове, за да извлече облаги едновременно от градската клиентела и от по-ниската цена на терените. Изпреварвайки през 1991 г. Северноамериканския договор за свободна търговия, който президентът Уилям Клинтън, бивш губернатор на Арканзас, предлага за ратификация след две години [4], Малечко Палечко от Бентънвил се интернационализира и нахлува в Мексико. През 1994 г. го следва Канада. После идва ред на Бразилия и Аржентина (1995), Китай (1996), Германия (1998), Великобритания (1999). През 2001 г. печалбите на Уол-Март надхвърлят брутния вътрешен продукт (БВП) на повечето от страните, сред които и Швеция. Веригата супермаркети Карфур, номер втори в сектора (72 милиарда евро през 2004), която Уол-Март възнамерява да закупи през същата година, притежава по-солидно присъствие в международен план. Но гордостта на основаното от Сам Уолтън предприятие е притежанието на главния коз: 100-те милиона американци, които вече ходят да търсят онези everyday low prices (”всеки ден все по-ниски цени”), които то им предлага.

Че са по-ниски, по-ниски са. Средно с 14% [5]. Но на каква цена? Там е целият въпрос. Отговорът варира според това дали човек се интересува от личността на клиента, преследващ изгодните сделки, или по-скоро от надничарите на доставчиците на едно предприятие, което е достатъчно могъщо, за да налага на всеки да поддържа - и намалява - разходите си. За да бъде клиентът на Уол-Март задоволен, работникът трябва да тегли... За да бъдат цените на Уол-Март и неговите подизпълнители винаги най-ниските, трябва и социалните условия да се влошават. И следователно най-добре би било профсъюзите да не съществуват. Или пък продукцията да идва от Китай (вж. Жан-Кристоф Серван, „Ръчички от Юга за фирма от Севера”, Монд дипломатик, януари 2006 г.).

Шизофренията на клиента, който  пести с такова ожесточение, че допринася  мимоходом за обедняването на производителя, какъвто се явява и той, може да изглежда прекалено теоретична и  далечна. Имайки предвид могъществото на Уол-Март (8,5% от продажбите на дребно в Съединените щати, изключвайки автомобилната продукция и горивата), противоречието бързо се превръща в непосредствена реалност. Така фирмата от Бентънвил се бие в гърдите за онези 2329 долара годишно, които позволява да бъдат икономисани от работническите семейства; тя твърди, че през 2004 г. е повишила покупателната способност на всеки американец средно с 401 долара и през същата година е допринесла, пряко или косвено, за създаването на 210 000 работни места (идеята е, че спестените от клиентите й пари са отишли за потреблението на други видове стоки и услуги, следователно е стимулирало дейностите в други области).

Противниците на мултинационалния гигант боравят с недотам съблазнителни  показатели. Ниските цени не падат  от небето; те се обясняват отчасти с намаление от 2,5 до 4,8% на средния доход на наемните работници във всеки американски щат, където предприятието се е настанило. Фирмата намалява заплащането на територията, на която се разгръща. Тя създава условия за everyday low prices. Мимоходом умножава броя на клиентите, които скоро няма да имат друг изход освен да спестяват на нейните щандове.

Защото в неравната битка  между дистрибуция и подизпълнители, служители на мултинационалния гигант и конкурентни супермаркети, “свободата на пазара” упражнява троен дефлационен ефект. Най-напред поради доминирането на едно предприятие, което не е особено щедро към своите “съдружници” (какъвто е обичайният термин). После поради отстраняването на по-голямата част от конкурентите му или заставянето им да се съобразяват с неговия минимум на социални разходи, за да оцелеят. Накрая и най-вече поради указите, с които Уол-Март бомбардира доставчиците си, включително и държавата, чиито цени той нерядко фактически определя (през 2002 г., например, купува 14% от текстилните произведения, внесени в Съединените щати от Бангладеш, които са на стойност 1,9 милиарда долара [6].

По време на дългите си странстващи, фирмата от Бентънвил никога не е  изменяла на две от характеристиките си по рождение: патернализма и ненавистта към профсъюзите. В американския Юг най-бедните щати - и по-специално  Арканзас по времето, когато Клинтън  е младият губернатор, - редовно са се хвалили с посредствеността на местното заплащане, за да привлекат инвестициите на предприятията. Нещата са съвършено прости за 1 300 000 “съдружници” на Уол-Март в Съединените щати - профсъюзи не съществуват. Моуна Уилямс, говорител на предприятието, обяснява: Нашата философия е, че единствено някои нещастни съдружници биха желали да влязат в профсъюз. Но Уол-Март прави всичко по силите си, за да им предостави желаното и необходимото. При условие, както се разбира, тези “нужди” да не са прекалено големи: Реалистично ли е наистина, пита госпожа Уилямс, да се плащат на някого 15 или 17 долара на час, за да подрежда рафтовете [7]? Генералният директор на предприятието Лий Скот Джуниър не подрежда рафтове. Следователно е получил 17,5 милиона долара през 2004 г.

За да се предпази по-добре от профсъюзи  със съмнително реалистичен поглед, всеки управител на магазин разполага с кутия за инструменти. При първия полъх на организирано недоволство, той звъни по червената линия, която пришпорва някой висш служител от Бентънвил да пристигне с частен самолет. Следват дни наред вътрешноведомствени възпитателни занимания, наложени на “съдружниците”, за да бъдат пречистени от сатанински изкушения (вж. разказа за личния опит на Барбара Еренрайх, Монд дипломатик, януари 2006 г). През 2000 г. обаче нищо не може да се направи: щандът за разфасовки в една тексаска месарница на Уол-Март се присъединява към някаква работническа организация. Предприятието ликвидира услугата и изхвърля на улицата “бунтовниците”. Незаконно е, но процедурата по обжалването, която никога не води до кой знае какви резултати (беззаконието отдавна е факт) е безкрайна. Между другото, тя все още продължава. Миналата година “съдружниците” от един квебекски филиал поискаха също да бъдат представлявани от профсъюз. Уол-Март хлопна кепенците с обяснението: Този магазин нямаше надеждна перспектива. Преценихме, че профсъюзът иска да промени от долу до горе обичайната ни оперативна система [8].

Това не е лъжа. За да успее, моделът  Уол-Март му налага да плаща на “съдружниците си” от 20 до 30% по-ниски заплати от конкурентите в сектора, но и да бъде много по-стиснат от тях, когато става въпрос за определянето на социалните застраховки (здравни, пенсионни и т. н.), на които служителите му могат да разчитат. Както често се случва при либералните собственици, държавата или благотворителните организации служат за боклукчийска кола. След като в доклад на Конгреса бе преценено, че всеки надничар от Уол-Март струва 2 103 долара годишно на общността под формата на добавки за различни осигуровки (здраве, деца, жилище), едно вътрешноведомствено проучване признава: Социалното ни покритие струва скъпо на семействата с ниски доходи, и Уол-Март наброява значителен брой съдружници и деца на съдружници в списъците за обществени помощи.

Войната на супермаркетите

По-малко от 45% от служителите действително могат да си позволят здравната осигуровка, която им предлага предприятието; 46% от децата на “съдружниците” са или  лишени от всякаква закрила, или осигурени  от федералната програма, предназначена за бедните (Medicaid). Частни печалби (10 милиарда долара през 2004 г.), обществени загуби. Потъмнявайки малко краските, Джеси Джексън, кандидат от Демократическата партия за Белия дом през 1984 и 1988 г., наскоро сравни щандовете на мултинационалния гигант с “плантации”, които му напомняли за условията на труд в памучните полета на Юга.

Но този път Югът е на крачка да спечели войната. Тази на надниците  и заплатите. През 2002 г. Уол-Март обявява, че ще атакува калифорнийския пазар  и ще разположи в региона на Лос Анжелис четирийсетина от своите суперцентрове, където човек може да намери всичко – от хранителни продукти до автомобилни аксесоари. Каква е реакцията на застрашените конкуренти (Сейфуей, Албъртсън)? Те тутакси изискват от служителите си - представлявани обаче от някой профсъюз - намаляване на заплащането и на социалните гаранции. От една страна, 13 долара на час и солидна здравна осигуровка; от друга (Уол-Март) - 8,50 долара и минимална осигуровка. Неравна битка. През октомври 2003 г. 70 000 служещи от веригите, разположени в Калифорния, отказват изискваните от тях отстъпки и започват стачка. Тя продължава пет месеца. Локаут, набиране на стачкоизменници: двайсет и пет години потъпкване на трудовото право одързостяват съпротивата на собствениците. Профсъюзът отстъпва.

Когато пристига Уол-Март, дребните търговци пускат кепенците. Откакто  фирмата се е настанила в Айова, в средата на 80-те години от миналия  век, държавата е загубила половината от бакалиите си, 45% от кинкалериите и 70% от производителите на мъжка конфекция. Възприемайки обичайния тон на “пазарния популизъм” на американската десница, предприятието уверява, че това, което прави, е единствено да брани бедните потребители, които са в правото си да изискват “най-ниски цени” от корпорациите, набъбнали от производители или богати търговци с неоснователно високо заплащане. Мултинационалният гигант, приятел на президента Буш, се хвали, че всеки ден е “избиран” от доларите на клиентите си, чакащи търпеливо на опашка пред касите на неговите магазини [9].

За господин Скот изглежда всичко останало е утопично пасторално гледище, предназначено за привилегировани, докато беззащитните не биха могли да постигнат приятен живот единствено защото други са сложили ръка върху точно определена картина на това какъв би трябвало да е светът, вместо да се погрижат преди всичко за най-ефикасния метод, по който да се служи на потребителя [10]. И господин Скот заплашва с недомлъвки: ако някое място отхвърли Уол-Март, то съседите ще го приемат. Тогава бунтовникът ще понесе едва ли не всички неудобства, създадени от покорните (ликвидиране на близките търговски обекти, намаляване на надниците), без да се възползва от нито едно от преимуществата им (работни места, събиране на поземлен данък).

Същата тъмнична свобода и за подизпълнителите. Досущ като частен Госплан, най-крупният световен търговец може да определя цените на доставчиците си, надниците, които изплащат, сроковете им за доставка. После те да се оправят, да наемат нелегални имигранти, да се снабдяват от Китай. Един “инцидент” да стане, Уол-Март винаги би могъл да се измъкне с твърдението, че това не го засяга пряко, че, разбира се, е шокиран от случилото се... Но кой ли мултинационален гигант се държи другояче? В Съединените щати Санофи-Авентис, например, възлага почистването си на предприятие, което плаща мизерни надници на работниците си, не плаща никакви здравни осигуровки за тях и се бори срещу правото им да членуват в профсъюз. Уол-Март отива съвсем малко по-далеч от по-голямата част от останалите: Според мексиканския вестник La Jornada, някои (от неговите) доставчици са принудени да оставят могъщия си заповедник да рови в сметките им, за да лови “излишните разходи” [11].

Уол-Март в края на краищата е само симптом на злото, което шества по земята. Всеки път, когато профсъюзните права се нарушават, когато защитата на работниците се ограничава, когато някой договор за свободен стокообмен повишава социалната несигурност, когато обществените политики стават сянка на волята на мултинационалните гиганти, когато индивидуализмът на потребителя минава пред солидарността на производителите, тогава, всеки път, Уол-Март бележи напредък...

LE MONDE DIPLOMATIQUE

Какво ще рече това. Ами държавата  е акционер в новите компании. Държавата  контролира пакети от акциите на компании, чието съвкупно производство осигурява 60% от БВП на страната. Ето така Сингапур става високоразвита държава със смесена икономика, доминирана от държавния капитализъм. Факти и цифри - едни от най-високите показатели на жизнено равнище и БВП на глава от населението. За периода 1960 година – 2000 година темповете на икономическия растеж са 8% годишно. Безработицата е 2,2%. За 2010 година има най-висок растеж на икономиката в света 18%.